Болестта на императора

императорИмператорът се разболял. Той бил всемогъщ и непобедим владетел, но непозната болест го приковала в постелята. В двореца пристигнали най-добрите лекари от всички краища на империята, за да изправят владетеля на крака. Ден след ден опитвали ново и ново лечение, но всичко било напразно.
Минали месеци и години, а императорът продължавал да лежи неподвижен. Не можел да помръдне, а колко земи бил покорил, колко народи бил поставил на колене… Завоевателят на половината свят се оказал безсилен през болестта и физическата немощ.
– Отсечете главите на всички лекари, които не успяха да ме излекуват! – разпоредил един ден той в яростта си. – И за назидание ги окачете на градската стена!
Времето минавало. Все нови и нови лекари пристигали в двореца в опит да помогнат на владетеля, но не успявали и губели главите си. Един ден императорът извикал своя главен везир:
– Везире! Доведи ми още лекари!
– Повелителю мой, няма вече. Вие сам заповядахте да им отсечем главите.
– Наистина ли не остана нито един?
– Не остана. По-точно не остана нито един, достоен за височайшия ви взор.
– Как така? Какво значи това?
– Господарю, във владенията ви остана един-единствен лекар. Той живее тук, наблизо, но не е достоен да се яви пред вас.
– А умее ли да лекува?
– Да, умее. Ходих при него. Но е невъзпитан и груб. Отвори ли си устата, бълва змии и гущери. А скоро дори се осмели да каже, че знае таен лек за вашата болест.
– А ти защо не ми каза?!
– Но ако ви го доведа, повелителю мой, ще ме накажете заради ужасното му поведение.
– Обещавам, че няма да те накажа. Доведи го веднага!
Не след дълго везирът представил лекаря пред своя господар.
– Твърди се, че си добър лекар, дори си казал, че можеш да ме излекуваш – казал императорът, но в отговор получил само мълчание.
– Защо мълчиш? Отговаряй! – извикал той.
– Повелителю мой, аз му забраних да си отваря устата – казал везирът.
– Говори, позволявам ти! Какво, не си ли достатъчно способен, за да ме излекуваш?
– Изобщо не е твоя работа! Можеш да се съмняваш в моите способности да управлявам проклетата ти империя, защото ти си владетелят. Но как изобщо ти хрумна, с твоя царствен ум да се домогваш до висините на медицината? Какво разбираш ти от тази работа? Може да си велик владетел, но от лечение разбираш толкова, колкото и един прост обущар.
– Стража! – яростно изревал императорът. – Отсечете му главата! Не… първо го побийте на кол, после го полейте с вряло масло, а после го нарежете на малки парченца.
През целия му живот никой, нито веднъж не се бил осмелявал да наруши толкова грубо дворцовия етикет, камо ли да отговаря с такъв език на самия император.
Стражите заловили лекаря, извили му ръцете и го повлекли към вратата, а той само погледнал през рамо и продължил да се подиграва:
– Ей, аз съм твоята последна надежда! Може и да ме убиеш, но след мен няма да остане никой, който да може да те излекува, разбра ли? А аз мога още днес да те вдигна на крака.
Императорът размислил малко:
– Везире! Върнете го.
И стражите довели отново лекаря.
– Започвай с лечението. Каза, че още днес ще ме изправиш на крака.
– Мога. Но в началото трябва да приемеш моите три условия. Само след това ще те лекувам.
Императорът сподавил поредния си пристъп на ярост и процедил през зъби:
– Казвай!
– Първо, заповядай пред вратата на двореца да вържат най-бързия кон в империята, а до него остави торба със злато…
– Защо?
– Как защо? Конят – за подарък, защото много обичам коне, а златото – за да му купувам храна.
– Ако ме излекуваш, ще получиш 40 първокласни коня, натоварени с 40 чувала със злато.
– Е, това после, на изпроводяк ще ми се отплатиш. Второто ми условие е по време на лечението да отпратиш всички от двореца.
– Това пък защо?
– Лечението може да е болезнено, може да започнеш да викаш, а никой не трябва да вижда завоевателя на половината свят слаб и безпомощен.
– Добре. Какво още?
– Трето, твоите слуги, под страх от смъртно наказание, не трябва да влизат тук и да изпълняват заповедите ти в рамките на един час по време на лечението.
– Обясни!
– Може да ми попречат да те излекувам докрай.
Императорът приел условията на лекаря и заповядал всички да напуснат двореца. В покоите му останали само те двамата.
– Започвай!
– Какво да започвам, дърто магаре? Кой ти каза на теб, че мога да лекувам? Ето че попадна в капана ми. Сега имам един час на разположение. Толкова отдавна чакам подходящ момент, за да те накажа, кръвопиецо! Имам три отколешни мечти, три заветни желания. И първото от тях е да плюя на царствената ти физиономия!
Като казал това, лекарят с огромно удоволствие заплюл императора в лицето. Пребледнял от негодувание и безпомощност, владетелят едва тогава разбрал в каква ситуация е изпаднал. Той размърдал главата си в опит да се противопостави на нечуваната грубост на лекаря.
– Ах, ти, старо куче, май още се движиш, а?! Плюя на теб още веднъж! А втората ми мечта… Ооо! Колко отдавна искам да те ударя по жестоката императорска мутра… И после пак да те ударя… и пак… и пак…
И лекарят започнал да изпълнява втората си закана.
– Стража!!! Явете се незабавно! – изревал императорът, но бързо се сетил, че никой няма да дойде. Започнал да върти главата си, да протяга ръце и да се извива в опит да впие зъби в ръцете на мъчителя си. Стражите чули виковете му, но не посмели да нарушат заповедта на владетеля.
– Ах ти, сакато животно – казал лекарят и го ритнал по краката.
Императорът усетил болка от удара и внезапно си спомнил, че до възглавницата му има стойка с оръжия. „Сега ще хвана кинжала си и ще го пробода“ – помислил си той. Воден от яростното желание да накаже оскърбителя си, владетелят се протегнал към стойката.
– О, оказва се, че още мърдаш – презрително отбелязал лекарят. – Третата ми мечта е да изсипя върху главата ти нощното ти гърне…
Щом императорът чул това, изревал като ранен звяр и заскърцал със зъби. С неимоверни усилия се прекатурил от ложето си и влачейки се по пода, запълзял към стойката с оръжията.
– Ще те убия! – изръмжал императорът. – Лично ще те нарежа на малки парченца!!!
Изправил се на слабите си нозе и опирайки се по стените, с неистови усилия успял да стигне до оръжията. С треперещи ръце извадил меча, а когато се обърнал, видял, че стаята е празна.
„Ах, как се хванах в капана на този подлец и му дадох най-бързия си кон“ – казал си императорът.
Той много добре осъзнавал безизходицата на положението и знаел, че трябва на всяка цена да стигне до конюшнята. С последни сили се добрал до първия попаднал му кон и след няколко неуспешни опита най-сетне успял да седне на седлото.
И изведнъж се пробудил духът на великия воин, кипнала кръвта на великия пълководец.
– Къде е той?! – изкрещял императорът на слугите си.
А те били толкова шокирани от гледката, че не можели да кажат и дума. Само кимнали в посоката, в която отпрашил лекарят беглец.
Императорът се спуснал след него. С всяка минута той чувствал как силите му се връщат, профучал през градската порта и се устремил напред по пътя. И изведнъж осъзнал: „Милостиви Боже! Десет години не съм сядал на седлото! Десет години не съм виждал пред себе си гривата на кон! Десет години не съм държал меча в ръката си, не съм усещал порива на вятъра върху лицето си!“.
Изведнъж той чул за гърба си отдавна забравените звуци на конски тропот и бойни възгласи. Стотици от воините му препускали след него и го приветствали с извадени мечове:
– Да живее императорът!
Когато го настигнали, видели странна гледка: владетелят седял в прахта край пътя и почти се задушавал от безумен смях:
– Ах, ти, лекарю проклети! Заслужи си всичкото злато, което ти обещах!

Тази статия е публикувана в . Чекирана пермалинк.