Освободените роби

Фараонът бил още млад, но вече започнал да строи своята гробница, която да пази тленните му останки след смъртта. Той обичал да стои на една висока скала с изглед към долината, за да наблюдава строителството. В тези моменти сякаш най-добре разсъждавал върху управлението на страната. Един ден поканил със себе си и жреците.
– Погледнете – обърнал се фараонът към тях – тази дълга върволица от роби, които носят камъни. Винаги сме смятали, че колкото повече роби имаме, толкова по-добре за нас. Но всъщност тяхната прехрана и подслонът, който им осигуряваме, ни струват скъпо, а те не се стараят и не работят достатъчно. Освен това колкото по-голям е техният брой, толкова по-голяма е вероятността от бунтове и размирици. Затова издържаме и огромен брой войници и надзиратели. Вижте колко бавно се движат, а стражите не правят нищо, за да ги накарат да работят по-бързо. Пък дори и да ги наругаят, робите са си мързеливи и склонни към непокорство… Трябва да променим нещо.
Жреците приели проблема присърце и започнали да мислят как да накарат робите да работят повече, без да се увеличават разходите за издръжката им. Предлагали на фараона различни решения, но той не одобрил нито едно от тях. Просто всеки ден наблюдавал работата в долината и размишлявал. Накрая извикал жреците и им казал:
– Измислих как да решим проблема с робите. Нека утре, още преди изгрев слънце, глашатаите да оповестят, че има нов указ на фараона, който гласи следното: „От днес на всички роби се подарява пълна свобода. Свалят се оковите им, а за всеки донесен камък те ще получават по една монета. Монетите могат да се обменят за храна, дрехи, жилища и дори дворци. От днес нататък всички роби са абсолютно свободни хора!“
Указът, разбира се, бил разгласен, а на следващия ден фараонът и жреците отново се събрали на високата скала, за да видят какво се случва при строежа в долината. Това, което видели, било истинско чудо. Хиляди хора се надпреварвали да носят камъни, пот се леела от челата им, но те не спирали. Тези, които преди едва се движели, сега, като свободни хора, тичали с по два камъка наведнъж. Част от стражите напуснали службата си и също се включили в носенето на камъни. Всички се опитвали да пренесат колкото се може повече, за да получат мечтаните монети и да изградят своя нов, свободен и щастлив живот.
Минали няколко месеца. Фараонът продължавал с любопитство и интерес да наблюдава какво се случва с неговите поданици. А промените били колосални. Част от бившите роби се обединили в групи и измислили технически приспособления, с които по-лесно да носят повече камъни, появили се и хора, които продавали храна и вода на работниците. Животът в долината изглежда процъфтявал.
„Със сигурност ще измислят още нови приспособления – доволно си мислел фараонът. – Скоро ще си изберат и някой, който да ги ръководи и организира, може би ще си създадат и собствен съд… Е, нека се развиват. Сега се смятат за свободни, но на практика са много по-зависими и животът им не е никак по-лек. Пак носят камъни, само че работят много повече. И го правят доброволно. Сега са роби на собствените си стремежи, на алчността си и на великата илюзия, че сами са си господари.“

Тази статия е публикувана в . Чекирана пермалинк.